Георги Първанов вече работи за предсрочни парламентарни избори, отсече наш агент на дълбоко прикритие в най-близкото му обкръжение. Целта максимум на бившия президент е да вкара двама евродепутати. Като минимум той търси подкрепа поне на стотина хиляди избиратели, за да каже, че проектът „АБВ” е дългосрочен. Първанов ще се оплаче на 25 май с натиск, мачкане на неговите хора, ще скочи на БСП, ще атакува и ДПС. Заявката на Г.П. е очевидна – „АБВ” е алтернатива. Как, на какво и на кого, биха попитали скептиците. Първанов е човек на Статуквото от години. Политиката му е „щастливо консенсусна” – коалиция на „елитите” и грижа на думи за „ехалето”. Г.П. започна да се изживява като „алтернатива”, когато беше изолиран от схемите на БСП и ДПС. Усуквациите около Бойко Борисов са резултат от това. Дни преди вота на 5 юли 2009 г. президентът Първанов баеше заклинателно за „голяма коалиция” между двете големи партии. Как да не го намрази Ахмед Доган?! Сега Г.П. пуска по някоя приказка срещу ДПС – страхливо и гърчаво. Жалва се от Делян Пеевски и събира около себе си неговите явни и тайни врази. Румен Петков направо се е фиксирал по тази линия…

Междувременно избирателите надушиха, че активността ще е традиционно ниска. Решилите да гласуват се ориентираха около големите партии. ГЕРБ И БСП стабилизираха прогнозния си резултат. По тази причина дори ще качат проценти при реалното гласуване. ДПС ще си вземе своето. Николай Бареков спринтира на финалната права, очаквайки, че „верни сайтове” ще преброят 300 души като три хиляди на неговите мероприятия. Снимките с деца са башка – те са отговор на обвиненията, че формацията му се е превърнала в „депо за политически отпадъци” (Методи Андреев). И все пак – „социолозите” му дават поне един евродепутат. Какво му остава на Георги Първанов? Как да се спаси от издънка. Като дръпне „зелени чорапчета” от БСП и „Атака”. Как? Като редне ген. Михо Михов за проходна „пешка”. Не може да е иначе. Ивайло Калфин уж го играе „царица” за „АБВ”, но е потресаващо скучен с евромънкането си. Само може да мечтае за комуникативността на Николай Бареков. Изведнъж стана ясно, че ген. Михо Михов по-лесно скъсява дистанцията с избирателите. Оказа се, че на него не му пука да ръси лафове на едро. България можела да бъде „мост” между НАТО и Русия, даже „ферибот” можела да бъде, пласира дебелашка метафора генералът миналия петък във Варна. Нали се гордее със селския си произход…

Георги Първанов реши, че това му идва в повече и вкара съветника си в небрано лозе. „България е твърде малка, за да бъде мост между НАТО и Русия!”, категоричен бе бившият президент. Ами сега? Генералът се сви. Смали се. Затрая си. Вместо да се вживее в ролята на неудържим атакуващ офицер, вместо да се пласира като мачкащ наред топ, той се сгъна. Първанов го редна като проходна „пешка”. Такава е играта – Първанов гони „малка победа” засега, юрка се по села и паланки не заради Калфин, разбира се, а за да си извоюва ниша в политическото пространство. Стратегическата му цел е да си върне ролята на „национален лидер”, формулиращ дневния ред на обществото и редактиращ националните интереси чрез голяма „мажоритарна победа”. Вече бърбори за „президентска република” (тества чуваемостта на публиката за пръв път във Варна миналия петък), в която неговите минали мандати да не се броят. Тактическите са няколко – да изгърби Станишев и да апликира БСП към своята Левица, да набута Калфин в европарламента и да заформи мрежи от „зелени чорапчета” (пенсионери от армията и милицията-полицията)около ген. Михо Михов за бъдеща употреба. Лошото е, че М.М. все още не успява да нацели баланса между лицемерната евровизия на Г. П. и проруската, за да не кажем просъветска, носталгичност на „червените полковници”. И все пак. Михов наистина може да спаси Първанов на евровота, ако експрезидентът овладее самолюбието си на политически ментор и престане да му прави забележки. Поне публично.

Съветският възпитаник Михо Михов е като „електорален целофан” за натовеца, пардон, Георги Първанов. Дружката на Милошевич се наведе на западняците и вкара БСП в играта по тази писта. Гледахме еуфоричния Михов при К.К. с наистина млади генерали и полковници, за които НАТО е партньорска даденост от години. За М.М. е мъка безподобна. Гнусливостта му от „трансатлантическите” партньори, засвидетелствена при К.К., беше впечатляваща. Забележителен потенциал показа Михов. Самовлюбеният Първанов да се сърди на себе си. Ако по-рано беше изкарал напред „червения генерал”, който развя при К.К. знамето на БКП, защото бил членувал 20 години в тази просъветска партия, Волен Сидеров щеше да се кипри всяка неделя при приятеля си, за да неутрализира ефекта. Колко хубаво се представил генерал Михов, ама колко хиляди избиратели е прибавил за връщането на Първанов в голямата игра. Шега ли е – 20 години е бил Михов в БКП. Какво може да отвърне синчето на ЦК на БКП Станишев – години членуване в БСП под командата на Г.П. и загуба подир загуба след „еманципирането”. Не е много – никак даже. Как да не се кефи спец по „целофаните” като Бойко Борисов – ще се гушка с Ангела Меркел, след като се е представил на руския посланик на килимчето.

В това време Първанов мести поредния свой генерал като проходна „пешка” – от ген. Марин до ген. Михов, от ракетчик на летец, важното е да е армейски генерал, за да не го обвиняват бившия президент за връзки с ДС. Не че не го атакуват повече за певачки и журналки – и така до последната тръба на кампанията. Михов е лъскава опаковка за „ресто”. О, да – и да събере политическите „жокери”, за да им реди приказка за Сун Дзъ и ген. Фердинанд Фош, Брусилов, Молтке Младши, Жофр и Галиени, „жокерите” на една отминала касапска реалполитика. Михов и Първанов си размениха ролите – генералът се прави на политик, а бившият президент го играе стратег. Медийната тактическа реалност може да им свали Пиеската от репертоара на родното политическо театро – „Президент и генерал” е като скъсан афиш от минали сезони. Михов не бива да си изключва мобито – пак ще го търсят на село, за да го питат дали се е разделил с бившия президент. И не за друго – БКП винаги е била селска партия, а БСП си е партията на Моника. За една бройка да забравим. „Опорна точка” е и военен термин. Редът за овладяване на „точката за проникване” идва след съсредоточаването на мобилизационните ресурси и маневрирането по глациса. За „триенето” (Клаузевиц) след проникването да не говорим. Липсата на материален потенциал няма как да не се отрази на изхода на войната. Докато Г.П. реди генерал като проходна „пешка”, вразите му диплят пачки за купуване на избиратели.

bgsniper.com