Битката за летището на Донецк. Бележки из живота на спецназ "Киборг"
През детството си аз също обичах приказките за живота на рицарите... Но, както и много деца, не се замислях, че войниците понякога имат и други нужди. "Киборгите" имат същите проблеми... Обаче, ако нарушиш светомаскировката, рискуваш да получиш граната, или пък, ако вървиш на сляпо, можеш да се натъкнеш на предишни "кибернетически" организми", гаргари се саркастично М. Музика в репортажа си, поместен в "Цензор.НЕТ.
- Как мислиш, това ли всичко за днес.
- Е, не. Това няма да ни го подарят. За тях това е принцип. Те си имат принцип - да вземат. Ние си имаме принцип - да не дадем. Ето такава принципна "блядска война".
Войната тук обикновено се води от залез до разсъмване. Към нас се приближават "мравките" и "железните уйбани", но артилерията засега се справят с тях. Животът вътре в терминала прилича на сюжет от филма "Чуждите". От вентилационните отверстия всеки момент може да изпадне граната. През всеки просвет може да влети проектил от изстрел на снайперист. От четирите етажа ние контролираме един и половина. Подземията също са за "чуждите". Те сноват между етажите и минират стълбищата. Периодически започва стрелба, усложнена от множество рикошети. Свиква се с това. С всичко се свиква. Винаги ми се искало да напиша за репресиите срещу "руснаците" в Украйна. Сега, на летището в Донецк, съм длъжен да го направя, пише М. Музика. Рамо до рамо с мен е рускоезичен патриот на Украйна, воюва боец от Ростов и бивш офицер от Псковската дивизия. По радиостанцията разговорите се водят в 99% от случаите на армейски сленг на руския език, с употреба на съответния речник. Аз даже "Орда" не мога да нарека нашите противници, ниже репортажния си епос М. Музика, това са просто "зомби".
Студено е. Влажно и студено. Бетонният под и металните конструкции излъчват само студ. В отверстията от всички калибри в остатъците от стени духат степни ветрове. Ние действително приличаме на "фашисти", реди М. Музика, на "фашисти" край Сталинград през зимата. Върху себе си преброих шест различни вида камуфлаж. А балаклава се използва по историческото си предназначение. Бронежилетката не се сваля никога - в нея е банално топло. Сгрява ни само черният чай, сварен на туристически примус. Зелен чай няма. Кафето е дефицит. "Цяла нощ страшно скучах за жената... Не, не ми се чука... Просто се сещам, колко ми беше топло с нея...", бучи начумерен "киборг". И всички кимат с лека насмешка. Всеки си спомня топлото на своята жена. Обаче това са приказчици. Иначе се броди из терминала, поставят се мини, хвърлят се гранати в тоалетните, вършат се всякакви смъртоносни пакости. Веднъж боец чува мяучене. Забелязва котенце. Не се удържа. Приближавайки се, забелязва, че котенцето някак неестествено се върти. Усетът му го спасява. Котенцето го издърпват назад с въженце.
Тук е постоянно тъмно. Изглеждаме като миньори, върнали се от забоя. "Вижте, доброволците са донесли сапун. Топла вода виждаме само като чай.", смее се "киборг". Повече от седмица да се издържи на летището е тежко. Тъмно. Студено. Всичко това влияе на психиката. Бързо свикваш със стрелбата. Престрелки има често. "Чувствам се като в кафенето на ТИР.", казва Батман, докато започва стрелба. Щурмуват ни. Преставаш да се привеждаш, когато минаваш край просветите. "Да вървят по дяволите, ще ме убият, значи ще ме убият.", обяснява "киборгът." Докато мръдне малко и ни удариха с "Муха". След ротация е забавно да се наблюдават "новичките". Те се придвижват с тактическа походка там, където "старите" даже не се привеждат. И "новичките" са прави, ние знаем това точно, но да се принудим да действаме така, вече не можем - превръщаме се в киборги. Вече не могат да ни променят. Войната е "отборен" вид спорт. Даже и да си Рамбо, побеждава само отборът. А той трябва да има треньор. Срещнах различни командири. Едни - седят си вкъщи и постват във Фейсбук отчети за своите "подвизи", смятайки, че са истински войни. Други - не излизаха от блиндажа даже да си направят кафе, но стават "Герои на Украйна". Трети - малоумно хвърляха момчетата за "пушечно месо", без да излизат от щаба.
На летището срещнах истински командир, който 24 часа в денонощието мигновено реагираше на нуждите на своите бойци. След няколко години той ще бъде началник на Генщаба. Знам. И ако аз се върна на летището, то ще бъде само с неговия батальон. Защото знам, че няма да ме изоставят, няма да ме предадат. Името му няма да чуете от мен - кой знае кой може да прочете моите бележки, пише М. Музика. Обаче го има. Това ми стига, попривършва епоса си Музика. Само дето е забравил да редне словца за "баналността на злото" и глупостта славяни да се бият помежду.
bgsniper.com