Историята на може би един от най-големите атентати в България започва в ранната привечер на 14 април 1925 година, когато народният представител от Демократическия сговор Константин Георгиев е убит. Надали тогава някой си е и помислил дори, че това ще бъде началната страница на една трагична история, а именно атентатът в църквата "Света Неделя" в София, извършен на 16 април 1925 година.

Погребението на депутата е определено за 16 април в 15 часа в храма "Света Неделя", където се очаква да дойдат хора от най-висшата класа – множество офицери, войници, висши чиновници, част от министрите и Негово величество цар Борис III. Това е и замисълът на атентаторите – да бъдат събрани на едно място възможно най-много влиятелни политически фигури, за да бъдат премахнати. Затова всъщност трагедията започва още на 14 април. Кои са организаторите и как е допуснато да поставят взривоопасни вещества в свещения храм?

Както знаем, в първите две десетилетия на ХХ век голяма сила набират крайните течения в политиката. Идеологии като комунизъм и анархизъм стават все по-популярни сред обществото. Макар да предлагат много социални реформи, единственото, до което водят е напрежение в държавите. Последователи на подобни идеологии съществуват и в България. През 1923 година БРП(к) организира въстание, което е потушено по кървав начин. Следващата стъпка на Военната организация на същата партия е именно атентатът в храма "Света Неделя". Смелостта и готовността за действията на атентаторите идва от връзката им с Коминтерна, който вече разполага с властта в Русия.

Атентатът е планиран старателно, а главно действащите лица са Никола Петров, Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Марко Фридман, Коста Янков и още един човек, който може би изиграва най-главната роля – Петър Задгорски. Не за друго, а защото той е клисарят, благодарение на когото в църквата биват внесени 25 килограма взривни вещества. Ето как си го спомня Александър Цанков: "И сега, след 30 години, виждам пред мен образа на този злодей – висок, строен, облечен в дълга, подобна на попско расо черна клисарска дреха, с подстригани мустаци, голобрад, сключени черни вежди, причесана и прилепена, гъста, мазна черна коса, с бледо мургаво лице и поглед на орел лешояд в човешки образ."

Същият на 16 април 1925 година около 15 ч. и 20 минути се качва на тавана, почуква на вратата три пъти, какъвто е уговореният знак, и тогава Никола Петров запалва фитила – експлозивът се взривява, а над черквата се издига черен облак. Главният купол на църквата се събаря, а под него се намират множество невинни хора. Пожарният командир Юрий Захарчук споделя: "Там видях жива гробница: парчета от икони, разхвърляни шапки, ръце, окървавени глави и всичко това бе застлано с кръв. Всички хора бяха загубили присъствие на духа, бягаха на всички посоки и викаха."

Жертвите са много, трагедията е огромна, а хаос цари навсякъде. По случайност всички членове на правителството се отървават с не толкова тежки наранявания. А главната "мишена" Цар Борис III изобщо не присъства на опелото за Константин Георгиев, тъй като е на друго погребение на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

Макар министрите и царят да се спасяват, общият брой на загиналите е огромен и ужасяващ – 213 души, а сред тях са 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани и 3-ма депутати. Сред загиналите са бойци, които са се сражавали геройски за своята родина. Стефан Нерезов например е офицерът, водил Първа българска армия край Дойран. Други видни личности, загубили живота си в православния храм, са генерал-лейтенант Калин Найденов (военен министър по времето на ПСВ), генерал Александър Давидков, генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев.

Делото за атентата започва на 1 и завършва на 11 май. Съучастниците на Петър Задгорски правят опит да го убият, но той успява да избяга и се предава в полицията, където признава всичко. Така ръководителите на военното крило на БКП са намерени, но един от тях е убит, а другият се самоубива. Голямата част от организаторите получават смъртни присъди, изпълнени публично на 27-ми май.

Отзвукът от атентата обаче не доставя нужния ефект за БРП(к). Посланието до управляващите несъмнено е изпратено, отговорът от правителството обаче тепърва предстои. Още на същия ден – 16 април, в България е обявено военно положение, което продължава до октомври 1925 г. Започват "Априлските събития" – поредица от репресивни действия срещу дейците на партията. Безспорно най-кървавият атентат в българската история преди всичко повдига въпроси като: има ли граници силата на идеологиите, докъде се простират те, може ли целта да оправдава средствата? Изводите и отговорите на тези въпроси оставяме на вас.

Екип на "Българска история"